Депутат анестезиолог: Канил съм политици на дежурство в интензивното
- Д-р Събев, вие сте от малкото депутати в историята на Народното ни събрание, от които буквално зависи животът на хора. Смолянчани ви познават като анестезиолог, шеф сте на Интензивното отделение в Смолян, как съвместявате работата с тази на народен представител?
- Не знам в историята на Народното събрание колко анестезиолози е имало. Имал съм със сигурност колега, който беше след това и министър. Продължавам да работя като лекар, опитвам се да помагам на колегите, защото нашата работа е много деликатна и специфична. Не можем да подготвим някой за нея за месец-два. Идват млади колеги, които помагат тук. Но и аз съм на принципа, че това, което можем най-добре, трябва да го вършим. Хората ме познават като лекар и ме търсят. Не мога да ги загърбя, защото лекарската професия е до края на живота. А политиката е, според мен, само етап от живота. Така че е по-добре да си поддържаме форма лекарите. Не ми е трудно да съвместявам двете неща, защото съм работохолик. От 15 г. работя на две-три места. Преди това бях, освен в болницата в Смолян, и в частна клиника в Пловдив, пътувах всяка седмица. Не ми е чуждо нито пътуването, нито работата. Работата ми като анестезиолог ми е по-лесна, отколкото като депутат, защото съм от 6-7 месеца в парламента. Политиката е нещо, което също се учи. Анестезиолог съм от 10 февруари 1997 година, няма да забравя датата.
- Не са ли малко анестезиолозите в страната?
- Във всички болници има недостиг, защото е отговорна работа. Ако не можеш да я носиш, доста тежи. Всеки млад човек, който е минал на стаж при нас, се опитвам да го амбицирам да вземе тази специалност. В големите градове, където са университетските центрове, има предлагане и те предпочитат да останат там, тъй като има достатъчно болници - държавни, частни, в които могат да специализират. Докато в малките региони трябва да е местен човек, който да милее за родното място. От новата година обаче двама нови анестезиолози започват работа в Смолян. Иначе работим четирима колеги.
- Защо останахте в Родопите, а не заминахте като много други за големите градове или чужбина?
- Обичам да съм си тук. Роден съм 1968 година, поколение с различни разбирания сме. Завърших медицина през 1994 г. и започнах работа в Рудозем. Две години и половина бях участъков лекар на кабинет, но реших, че няма динамика. Обичам да се случват нещата по-бързо, да има екшън. И анестезиологията отговаря изцяло на моя темперамент. Работих 2 г. в болницата в Рудозем. След това в Смолян. През 2001 г. взех специалност "Анестезиология и интензивно лечение". Работя с най-голямо удоволствие и не мисля, че тази работа е опасна, когато си подготвен и даваш всичко от себе си. Даже ако трябваше да избирам отначало, пак бих избрал тази специалност. Да, има много критични моменти. Винаги когато животът на болния е в опасност, анестезиолозите са първите, които полагат усилия. Няма област в медицината, която да не стига до нас - тежки родилки, тежки кардиологични проблеми, тежки инсулти, отравяния.
В понеделник и вторник продължавам да работя в болницата, в останалите дни съм депутат. Защото след почивни дни е най-трудно на колегите. В понеделник са и плановите операции и много мои познати планират за тогава операциите си, за да им направя анестезията. Като прибавим и спешността, това са доста натоварени дни. Днес съм бил в 7 операции. Последната бе на гангрена на крака на диабетно болен с пълна упойка.
- Има ли операция, която няма да забравите?
- Да, от 97 година. Оперирахме с доктор Узунов кучешка тения в рудоземската болница. Имаше ендемичен район на овчари, болни от ехинокок. Оперирахме 22-годишно момче. Бях единственият анестезиолог, нямаше тогава GSM-и. Получих съобщение на пейджъра, че пращат линейка да ме вземе, защото е прокървил следоперативно. Момчето беше напълнило две торби кръв, това са около три литра, в хеморагичен шок. Д-р Узунов го бе пренесъл на ръце в операционната, беше го отворил и търсеше източника на кървене. Аз след това го приспивах, защото не беше адекватен. Тогава нямаше и кръвна банка в Рудозем, а отговарях и за това. Докато организираме кръводаряване, му прелях 500 милилитра кръв от мен, след като му направих тест за кръвна съвместимост. Този човек още е жив. Има тежки случаи в интензивното. Най-трудно е, когато, въпреки положените на максимум усилия в операционната, човекът почине. Имаше мъж с тежка травма от Мадан, притиснат от бетон. Отворихме го в операционната, но изтече цялата му кръв, не можеше да се спаси и загина. С това не може да свикнеш - когато въпреки борбата, която си положил, болният е починал и трябва да излезеш на вратата и да кажеш на близките. По статистика 25% от болните в интензивното отделение завършват с летален изход. Но за 25 г. стаж агресия от пациенти не съм видял. Мисля, че когато си откровен с хората, когато казваш истината и подхождаш човешки, няма как да станеш обект на агресия.
- Избраха ви за депутат с доста голяма преференция - 2693 гласа, като 326 са от родния ви Мадан и още 298 от общината. Преди вас по преференции е само областният управител Недялко Славов. На какво се дължи?
- Защото съм работил на много места в Смолянска област и ме познават. Работил съм в Рудозем 5 г., в Мадан - 4 г., в Девин - 4 г., и в смолянската болница. Сега отговарям и за хосписа в Мадан. Работата като депутат е нещо ново за мен. Иска време човек да овладее техниките на политиката. Защото усещам опонентите как не се интересуват от правилното, а изкарват неща от контекста, правят фалшиви новини. За мен това не е вариантът за политика в тази държава, защото всички ако мислят в една посока, нещата ще бъдат наред. Комуникирам с всички народни представители от Смолянска област. Ние се познаваме, помагал съм на семействата им като лекар. Никога не съм делил хората на партии или религии. В Родопите сме доказали, че религията не е проблем и не е причина да ни разделя. Всичко става с нормален диалог, разправията не е моят начин на комуникация.
- Във вашата професия се вижда колко е крехък животът, докато в Народното събрание определено не е така. Как изглеждат парламентарните спорове през очите на лекар от интензивното отделение?
- Много често на колегите им казвам, че животът е преходен и че не бива да се приемаме толкова насериозно - да се хващаме за дадена теза като удавник за сламка. Защото виждам как за ден се променя животът на човек, и то много често, на много хора. Затова съм казвал на колега: "Елате да изкарате с мен едно дежурство, за да видите колко кратък е животът. И че не става с конфронтация. Но едно е да си спасител в болница, друго е да си спасител на държавата, както го разбира парламентът. Хората са ми дали голяма преференция, защото разчитат, че ще бъда също толкова ефективен като в болницата. И правя всичко възможно да оправдая очакванията им. Виждам, че е трудно като политик. Вярвам, че когато си последователен, имаш желание да четеш и носиш отговорност, не можеш да се провалиш. Според мен здравната реформа има своите проблеми, но много често се говорят и неща, които не са съвсем така. Това, което се разшумя за онкоболните, не е съвсем така. Не може да се правим на по-големи светци от папата и да искаме в България нови лекарства, които на Запад още не са одобрени и финансирани. Има случаи, когато това е последната надежда, но това не е и не бива да е цялостна политика. Съвсем не е вярно, че няма пари за онкоболни. Излишно се драматизират нещата. Използва се тежката болка на хората. За мен това е популизъм. Както и държавата не е толкова зле, колкото се опитват да я изкарат. Напротив, върви напред и ако сега се откажем, ще е тежко, не бива.
- За коя здравословна "щета", която си причиняват хората, ви е яд най-много?
- Хората си мислят, че на тях няма да им се случи най-лошото. Няма ден, в който да не виждам такива примери. Този човек, който оперирахме сега, според мен не е контролирал правилно болестта си. Той е 65-и набор, бивш боксьор, 130- килограмов як мъж. Най-вероятно не е лекувал навреме диабета си. Много хора имат страх от инжекциите. Но по-добре инжекции и хапчета, отколкото гангрена и операция. По принцип сме така устроени - да търсим друг да ни е виновен за нашите неудачи и проблеми, но всъщност сами сме отговорни.
- И какво прави д-р Събев, за да разпусне от напрежението в работата?
- Страстта извън работата ми са 30 кошера пчели. Разтоварващо ми действат. Обичам да излизам и с приятели. Слушам всякаква музика, особено когато пътувам. Опитвам се да уча английски език напоследък, защото нашето поколение е малко ощетено от езиково обучение. Обичам да ходя и на театър.
- Какво е отношението ви към евтаназията?
- Много деликатна история, не може да отрежеш с нож: да или не. Имал съм колега, който знаеше, че няма да оцелее, и ми казваше: Аз съм приключил. Дай нещо да направим. Аз му казах: Аз не съм Господ, не мога да направя нищо. Тънка струна е това. Пак някои се опитват да заиграят и да правят политика с това. Като виждам колко е трудно да кажеш на близките, че техният човек е починал, още по-невъзможно ми се вижда да вземаш решение за евтаназия. Не мога да нося такава отговорност. Хората имат някакво очакване да стане чудо и да оцелее човек. И тази надежда не можем да им я отнемаме.